Бръкнах във времето...

... и извадих един дълго лежал спомен. Той се крие в далечната за някои 1989 година. Учех в София - УНСС. Тогава народа се беше разгневил, всяка вечер имаше реки от хора, които търсеха море от хора, в което да се влеят. Двамата с един приятел бяхме на улицата - по-скоро от любопитство. Моите емоции като че ли бяха вече претръпнали и случващото се ме замайваше може би единствено със спонтанната еуфория. Стояхме зад Софийския университет и наблюдавахме случващото се. Но магнетизма на тълпата и уплътняването на пространството около нас ни увлече и без да се усетим, ние бяхме вече митингуващи. Просто не можеше да се откажеш - нямаше дори физическа възможност. Разбрахме, че се насочваме към Телевизията (тогава нямаше други телевизии). Малко преди да стигнем. усетих, че настъпвам нещо, подритвах го, за да мога да го наместя и да видя какво е. Оказа се мъжка чантичка. Беше претъпкана, безформена от това, което беше вътре. Едва успях да се наведа и да я взема. Инстинктивно се огледах за да видя дали някой вече я търси, но това беше невъзможно - скандиранията и виковете, ръкомаханията и устрема не даваха шанс да видиш нещо. Притесних се от това, че в ръцете ми е част от един друг, чужд свят. Вътре имаше може би документи, пари, някакви други ценности. Не знам - така и не посмях да я отворя, изпитвах чувството, че ще я оскверня. Не знаех какво да правя. В този момент вляво от мен забелязах униформен лейтенант от милиционерската (все още) охрана. Насочих вниманието му към мен и едва успях да му обясня какво се е случило. Той с готовност взе чантичката и се ангажира да я предаде в управлението, като свърши митинга. В следващия момент се загубихме. Успокоих се - все пак постъпих по най-правилния начин, мислех си. Митингът отмина, стихията стихна и всички се упътиха кой откъдето е дошъл. Почти бях забравил за случката, когато на перваза на един нисък прозорец забелязах нещо. Когато се приближих и се вгледах, не можах да повярвам - това беше чантичката, която бях намерил - изкормена, обезобразена и самотна. Вече никому непотребна. Това е всичко. Още ме измъчва този спомен - мародерство от хора, на които вярваш.