За възникването и оцеляването на разума
С един приятел по интереси скоро си разменяхме идеи по различни въпроси. Ето един от тях: „...Аз си мисля, че всеки от съществуващите днес видове е идеално приспособен към своя хабитат. В противен случай той просто не би съществувал...”
А къде е мястото на човека в тази система? Ако приемем това за вярно, излиза, че човекът (най-беззащитното и донякъде приспособено същество, с което и двамата сме съгласни) би трябвало да не съществува. Да се опитаме да го изясним. Човекът е също биологичен вид, при това най-младият. Имайки това предвид и ако проявим известна доза снизхождение, можем да приемем, че приспособяването на човека все още не е завършило. Тук обаче има нещо странно. Първо – приспособяването е безкрайно дълъг процес, а човечеството едва е минало началото. Второ – защо развитието на разума очевидно е изпреварило процеса на приспособяване? Не е ли логично първо да се гарантира оцеляването на вида, а след това да се развие разумът? Трето – човекът още не се е приспособил на Земята, а вече има планове да се заселва на други планети. Какви са шансовете да оцелее там? Чий е този грандиозен експеримент. Във всичко това усещам лека паника у архитекта – замисленото трябва да се случи на всяка цена, за възможно най-кратко време. Грешките ще изчистваме в движение. Дано този път този биологиен вид успее да оцелее...
Тези въпроси ми хрумнаха спонтанно. Вероятно можем да добавим още, но и тези са без отговор. Разсъждавайки по този начин като че ли отново стигаме до една по-отдавна коментирана тема. Става въпрос за водещата роля на разума, неговото създаване, съхраняване и развитие. Разумът трябва да оцелее на всяка цена! Като че ли в резултат на лотария, а не на взискателен кастинг, на човека се е паднало да притежава разум. А е имало и други кандидати. Защо? Защо човекът? И то при тези неблагоприятни за него условия. Защо не се е паднал, например на латимерията – на това идеално приспособило се същество? Защото средата, в която се е създала и съхранила няма нужда от развитие, облагородяване, променяне, каквото и да е въздействие. Това е необходимо там – горе на повърхността на Земята, там Природата съсредоточава силите си. На повърхността има нужда от инструмент, който да помогне на Природата в реализиране на целите й. Но ми хрумва и друг въпрос – защо само едно живо същество трябва да е надарено с разум? И то при наличието на доста реални алтернативи? Или може би ние си мислим така, може те да са някъде около нас... Може би едно нестандартно хрумване – какво всъщност знаем за нашите приятели – растенията?
Ето още един въпрос. „Респектиращата биография на растенията и успешното им развитие и разпространение в продължение на огромен период от време мен собствено ме кара да гледам на самокоронясването ни като "венец на природата" доста резервирано.” Съвсем лек коментар. Напълно споделям тази мисъл. Дори мисля, че това подпомага моята идея, изразена по-горе, а именно, че: „...развитието на разума очевидно е изпреварило процеса на приспособяване.” Придобитото качество да размишляваме, да анализираме, най-общо казано да използваме разума си, на самите нас като че ли изглежда като екзотична придобивка и ни кара да се дивим на тази ни способност. Никой не задава въпроса какво е това? Програмирано развитие, временно състояние на биологичния вид преди да изчезне, или най-обикновена мутация. Никой не знае какъв е алгоритъма за създаване на разума. В какви екстремални условия е попадал човека за да може изпреварващо да се развие тази му способност? И то преди да се приспособи все още към обкръжаващата го среда. Когато от биологична гледна точка той не би трябвало да е носител на разума, просто защото не е в състояние да го опази, толкова е слаб и беззащитен. Тук май ставам краен, но на такива мисли ме навежда подобно разсъждение. Струва ми се, че в целия експеримент има някакво недомислие. В какво се изразява то? В най-общ план предназначението на разума е да обработва заобикалящата информация. Това е безспорно. Защо обаче човешкият разум е толкова ограничен откъм тази възможност? Човекът има много ограничен брой сетива и рецептори. Къде ни са сетивата за електромагнитните излъчвания, къде ни са сетивата за улавяне на ултразвук, къде ни са сетивата за отчитане на радиоактивни емисии? Къде ни са сетивата за толкова още много познати и непознати явления? Защо твърдим, че ние сме съвършени само по причина, че притежаваме разум? А някой може ли да обясни как трябва да изглежда истинският разум? В най-добрия случай може да се създаде математически модел... и толкова. Ние владеем зародиша на разума, неговата първична, аналитична степен. Вероятно ще трябва да изминем още доста дълъг път преди да достигнем следващата фаза. Не знам каква ще е тя. Може би конструктивна, съзидателна? Не знам... Вероятно това ще стане след пълното ни приспособяване. Ако оцелеем. Защото разумът има и обратна страна. За да се приспособи по-успешно, той често е жестоко агресивен към себеподобните си.