Принос в теорията за преражданията

      Какво се крие зад идеята за прераждането? Най-вече неосъзнатият стремеж на човек да не се чувства безполезен, че не е оставил някакъв, макар и незначителен принос на тази земя. Как би погледнал един атеист на идеята за прераждането? Допустима ли е тя въобще? Не противоречи ли на науката, поне в частта, която е достъпна на човека? Никой все още не е дал категоричен отговор. Но е много приятно, провокиран от някакъв въпрос, да се опиташ да намериш отговор с по-различни средства. Не ме удовлетворява прилаганият до сега подход – някой казал, някъде го пишело, нещо в главата му говорело и т.н. Погледнато по този начин, всеки опит да повярвам ще бъде обречен на провал. Просто вътрешно се съпротивлявам на възможността да се поддам на нечии внушения, в резултат на които да повярвам в нещо. Аз за това съм човек надарен с разум, за да се опитам да мисля и да намеря сам някакъв отговор. Без претенции, че това е единственият верен. Който иска – да вярва, който иска – да ме оборва, който иска – да ме анатемосва. Мое право е да се опитам да бъда различен.

      Ето какво мисля аз.

      Животът е изключително сложно явление. Доколко се замисляме за неговите размери тук – на Земята? Той е навсякъде – започвайки от микроорганизмите, минавайки през растенията, насекомите и животните и стигайки до човека. Общото между всички тях е, че те са изградени от високоорганизирана материя. Тази материя се характеризира с едни и същи биохимични процеси, които я поддържат в специфично за всеки представител на живота равновесие. И точно тук се намесва една магия. Става въпрос за ДНК – този код на живота, без който самият той би бил немислим. Всеобщо прието е, че именно ДНК е нещото, което само по себе си не съдържа живота, но без него той е немислим. ДНК е един своеобразен диспечер на материята, който разпределя молекулите и атомите на мъртвата, неживата материя и й придава възможността те да си взаимодействат по строго определен, неповторим начин, да участват в биохимични процеси, резултатът от които е един – животът. Така че, сама по себе си ДНК е абсолютно непотребна, ненужна и излишна. Нейното съществуване обаче е обусловено именно от наличието на неживата материя. Нежива материя има навсякъде във Вселената – всичко, което е достъпно за нашите сетива е изградено от нея. Дори и така наречената „тъмна материя”, за която не знаем почти нищо, единствено това, че съществува. И какво излиза? За да си направим живот е необходимо да разполагаме с ДНК, нежива материя с определен състав (който изобилства във Вселената) и, малко поетично казано – слънчеви лъчи. Нима всичко това е толкова просто? И да, и – не.   Малко се увлякох – това е друга тема, но така или иначе е необходимо да се каже. Може би най-вече заради това, че животът е възможен, допустим навсякъде. Добре, направихме си живот. Следва още един феномен – възникването на разума. Не вярвам, че разумът е единствената причина за възникването на живота. Ако това е така, то всички други представители на живота, лишени от разум, просто нямаше да съществуват. Това означава, че разумът, ако го приемем като най – висшият белег на живата материя, едва ли може да съществува пълноценно без симбиозата с другите форми на живот, лишени от разум. И за да бъда по-конкретен, бих казал, че разумът всъщност е в симбиоза с материята въобще – независимо от нейните първични или вторични белези. Така стигаме до същественото. Какво представлява разумът, как се е появил и какво можем да очакваме от него? Всички животни притежават мозък. Но само човешкият притежава качеството и способността да анализира, да предвижда и да адаптира материята около себе си за свои нужди. Впрочем, като се замисля, защо всички си мислим, че точно мозъкът генерира разум? Но както и да е. Да продължим нататък. Поради каква причина мозъкът придобива възможността да генерира разум? Така или иначе разумът е също продукт на биохимични процеси, които се извършват в мозъците на всички живи същества. И тук стигам до идеята, която съм развил в стегнат вид в една друга моя статия ("Ами ако...). Ето за какво става въпрос. Всички сме съгласни, че човекът, както и всички други живи същества, са изградени от материя, която съществува навсякъде около нас. Принципно няма никаква разлика (освен антропоморфна) между отделните представители на животинския свят. Всяка молекула от нашия организъм, всеки атом от тази молекула е съществувал преди нашето появяване на този свят. Не е ли изумително? И след нашата смърт всяко това атомче или молекула отново ще заеме мястото си в природата. И така до безкрайност. Значи това, което сме, представлява организирана форма на материята, срокът за съществуване на която структура е биологично определен. И тук възниква може би най-важният въпрос. Защо природата е толкова разточителна? Защо създава един толкова сложен организъм, защо разхищава толкова енергия за да го поддържа в равновесие? Защо го обзавежда с разум? Защо е всичко това, ако срокът на съществуването му е толкова кратък? Усещате ли накъде бия? Вечният въпрос за смисъла на живота. В светлината на казаното по-горе на човек неизбежно му идва на ум този въпрос. Но нека отново да си подредим мислите. Наистина, струва ли си това разточителство на природата? Ние познаваме само това, което е познаваемо, това, за което имаме сетива. В никакъв случай не можем да твърдим, че сме обхванали всичко. А може би точно там се крие отговорът. Може би животът, който познаваме, е само една твърде примитивна прелюдия към някакво друго състояние на материята, за което нямаме ни най-малка представа. Може би именно чрез човешкия разум природата търси това състояние и се стреми към него. Може би тъкмо това е грандиозната еволюция на материята, напук на всички ония, за които еволюция е мръсна дума.

        На всеки седем години всички клетки в човешкото тяло се заменят с нови. Това е доказано. Който иска може да го провери. Това не е ли форма на прераждане? Човекът, който не сте виждали седем години и днес се сблъскате с него, вече не е същият. Той е изцяло подменен, той не е същият, физически той няма нищо общо с това, което сте познавали. И вие не сте същият. Останало е единствено това, което наричаме дух, съзнание или както искате го наречете. Именно това е останало. Как можем да си обясним това? Нали е доказано, че всички клетки се подменят с нови? Това означава само едно – съзнанието се „прелива”, то се предава като функция от изхабените клетки на новите. Процесът е последователен и непрекъсваем. Старото се преражда в новото. Е, като че ли намерихме някакъв отговор на въпроса за прераждането. Но той едва ли удовлетворява другия, глобалния въпрос за прераждането. Да се опитаме да отговорим и на него. Допуснахме (в посочената по-горе моя статия), че цялата Вселена е уплътнена от „разумна” енергия. Попадайки на благодатна почва тя „заразява” материята с разум. Не с живот – това е състояние на материята, а с разум, който е функция на живота. Ако приемем, че това, което познаваме днес като живот е само примитивна стъпка към нещо грандиозно, към което се стреми природата, защо да не приемем и логическата връзка, че бидейки еволюционен, този процес довежда до промяната на известни качествени характеристики. Имам предвид следното. „Опипвайки” разума във Вселената, предполагаемата енергия се самоусъвършенства.  Във всички случаи тя има информационна характеристика и филтрирайки полезния обем информация от отделните носители на разум, оставя за себе си само полезната част, тази, която тя ще предаде на новопоявилия се разум – новородения човек, в нашия случай. Облъчен с тази енергия, новият човек продължава по същия път, но вече с известни, макар и незначителни корективи в новото си съзнание, в новосъздадения разум. Разсъждавайки по този начин, сме на една ръка разстояние от възможността в новия човек да се привнесе нещо от стар опит, от минал живот. Май стигнахме до отговора за въпроса за глобалното прераждане…

        Мисля, че в това, което споделих няма нищо езотерично, нищо метафизично. Просто една хипотеза. Това, което представих съвсем не е в научнопопулярен вид, защото тук няма почти нищо научно. Но аз просто вярвам на науката и се основавам на нея. Ако искате, приемете го просто като една приказка. Но съм сигурен, че си струва да се помисли.